Ани Младенова е личната медицинска сестра на Тодор Живков и семейството му от 1973 до 1989 г. Ето какво разказва тя за дългогодишната си вярна служба на Първия партиен и държавен тъководител.
За кърпените чорапи на Първия
Грижейки се за гардероба му, не можех да изхвърля нищо без негово разрешение. Веднъж, когато подреждах чорапите, му казах, че 2 чифта вълнени чорапи за лов са скъсани. Той попита: „Има ли в България други хора с кърпени чорапи?” Отговорих: „Сигурно.“ „Значи и моите могат да се закърпят.“ Дадох ги на камериерката. Тя още е жива и може да го потвърди. Не намирам нищо странно. Когато Рени Цанова пое защитата на Живков, ме извика у тях и ме разпита подробно за живота му. Разказвах й доста. Този случай също. Тя повече от 2 ч. ме слушаше. Половин час преди делото, където ме призоваха като свидетел, ми се обади, поиска да се срещнем в една сладкарница и ми каза на всяка цена да спомена за чорапите.
Битът на Живков
Живков не бе разсипник. Бе възпитан да живее скромно. Това си личеше и в яденето, и в стила на живот. Хранеше се малко, обичаше обикновените манджи, не го блазнеха пищните софри. Не гледаше на властта като на дойна крава като други. Ползваше удобства, но за разлика от мнозина не злоупотребяваше с това. Работеше повече, отколкото хората предполагат. Вечер се връщаше към 19 ч и донасяше по още няколко папки да продължи. Хапваше набързо, гледаше новините и почваше да чете. Работеше до 11. 
Живков живееше за народа, за хората. Нямаше собствен живот, работеше от сутрин до вечер, а вечер продължаваше вкъщи. Готвеше се сериозно за всяка среща, независимо дали ще е с чуждестранен дипломат, или с български политик.
Никога не изкарваше деня с 1 костюм, по 2-3 пъти сменяше дрехите. Носеше само български ризи. Платовете за костюми бяха вносни, но се шиеха тук. Единствено шлиферът бе купен от чужбина . Обувките му се правеха тук по поръчка.
След смъртта на дъщеря му
Когато Людмила почина, Живков от мъка се премести в резиденция "Банкя".Тогава само аз се хранех с него. Не искаше да вижда нещата, които му напомняха за Людмила. Започна работа 2-3 дни след смъртта й. Работеше непрекъснато - съвещания, срещи, разговори с хора до късно. Така опитваше да избяга от мъката.
Няколко пъти сутрин съм намирала възглавницата му мокра от сълзи, но никога не се оплакваше, не търсеше съчувствие. С часове гледаше с празен поглед в телевизора. Много му бе тежко, чувстваше се самотен.
Живков и личната му охраната и прислуга
Охраната се състоеше от десетина души в т.нар. първа и втора кола, но Живков не им се доверяваше за всичко. Често канеше камериерките на кафе и черпеше информация. Разпитваше ги как живеят, какви са им заплатите, стигат ли им парите, могат ли да си пратят децата на училище. Питаше ги и за обслужващия персонал. Това очевидно бе неговият начин да си свери часовника. Използваше всеки удобен случай да събере информация.
Шефът на УБО ген. Милушев ми се обаждаше по няколко пъти на ден, за да ме пита дали др. Живков е в настроение, с каква вратовръзка ще бъде, за да не бъде и той с такава, кои хора са идвали на гости... Това бе основна грижа не само на ген. Милушев, но и на ген. Кашев преди това.
Подаръците
Аз правех опис и на подаръците, които Живков получаваше. След радиологичния и бактериологичен контрол в лабораторията в хотел "Рила" те минаваха през мен. Описвах стриктно всички предмети, преди да ги пратя в дом № 3 в резиденция "Бояна". Не знаеше и ген. Милушев. Всеки дебнеше всеки. Страхувах се един ден да не ме обвинят в злоупотреба и затова записвах кое къде отива. С подаръците, които отиваха в дом №3, още преди 10 ноември бе отворена постоянна изложба. Подобни дарове получаваха всички членове и кандидат-членове на ПБ, но никой не ги дари на държавата, за разлика от Живков. Но когато той видя, че съм им правила опис, се разгневи. Оттогава до 10 ноември ме смяташе за чужд човек и почти не ми говореше.
Той и на мен бе подарил килимче с конски косъм с диаметър 2 на 2 м, 1 гривна, 1 сервиз за кафе и 1 за чай, а за сватбата - по един руски часовник на мен и на мъжа ми и един руски хладилник ЗИЛ, за които също помолих да се подпише и той се подписа, макар и с нежелание. Каза ми: "Моят подпис под какви документи стои, а ти ме караш да се подписвам под такива глупости." Казах му, че тогава ще върна вещите, и той се подписа. Всеки месец ми оставяше да давам на Жени по 200 лв. и също я карах да се подписва. Не защото не й вярвах, а защото бе дете.
Когато след 10 ноември дойдоха да ми правят обиск вкъщи и видяха подписа на Живков, ми казаха: "Как може да караш държавният глава да се подписва под такава глупост? Все сме вярвали, че ще намерим нещо, но това и през ум не можеше да ни мине."Следователят ме пита: "Къде е индийската спалня?" А аз отговарям: "Никога не съм имала такова нещо." В къщата ни имаше всичко, което имаше във всеки български дом - гарнитура от Ловеч, маси, столове.
След 10 ноември и огорченията на Живков
След 10 ноември Живков ми звънеше, а аз му казвах: "Др. Живков, телефоните сигурно се подслушват. Той казваше: "Какво от това?" Но не бе открит човек. У него имаше известна доза коварство, но намирам това за нормално - животът го бе направил такъв, за да съхрани властта си 33 г.
Бе огорчен и от т.нар.ловна дружинка. Те се изплашиха и изведнъж спряха да общуват с него. Това бяха единствените хора в България, които той смяташе за свои приятели и им се доверяваше. Преди да се вземе важно решение за държавата, ги викаше и се съветваше с тях - акад. Ангел Балевски, акад. Пантелей Зарев, т. нар. заешки генерал Христо Русков, поета Георги Джагаров. Освен тях личният му лекар д-р Георги Анастасов и аз ги придружавахме по време но лов.
Живков винаги организираше лов, за да съгласува някои действия, които смята да предприеме. След 10 ноември всички избягаха. Даже по телефона не му се обаждаха. Само ген. Русков отиде няколко пъти да го види. Живков много го болеше, че го оставиха някои от най-близките му хора. Ловната дружинка бе сред тях.
За Людмила Живкова
Людмила ми бе позволила да говоря на ти, което ми направи силно впечатление, но аз никога не си позволих. Ценях я като човек. Тя ми бе благодарна, че я лекувах под ръководството на народния лечител Петър Димков, обичаше ме, доверяваше ми се, аз - също. Правеше ми подаръци парфюми, гримове, платове за рокли.
Когато станах член на БКП, тя ми се накара: "За какво ти е това?" Като ме направиха офицер от МВР, много се поздарни и ми каза: "Всички ли около мен ще бъдат офицери?" Но разбираше, че това е системата. Тя се радваше на възстановеното си здраве, но се намериха интриганти и завистници, които я настроиха срещу мен и тя деликатно ме отстрани от себе си, като ми нареди да се грижа за здравето на баща й и всичко, свързано с бита му. За мое съжаление тя потъна в окултните науки и срещите си с врачки, но нищо не можех да направя. За мен тя ще си остане един много сърдечен и топъл човек. Така се държеше с всички.
Но и тя нямаше представа как живеят обикновените хора. Особено в последните години след катастрофата живееше в свой астрален езотеричен свят, съвършено различен от материалния. Тогава нямаше такава литература, Людмила носеше тези книги от чужбина, а много хора я гледаха с огромно неразбиране. Тя изгоря, отиде си неразбрана. Сякаш говореше на различен език. Ако бе жива, мисля, че би имала много последователи. Веднъж ми каза: "Като си отида, от мен ще остане девизът "Единство, творчество, красота". Не съм подозирала, че това ще стане толкова рано.
Източник: Интервю с Ани Младенова от 2012 год.
(медицинската сестра на Т.Живков от от 1973 до 1989 г.)
http://www.24chasa.bg
0 Коментари