Митингът на 10 ноември в съня на една ирландска пастирка

"Социализъмът е едно недоносче. Ето това е самата истина. Решението ще се оповести утре или вдругиден. Отива се на принцип, на който не държавата е главният фактор. Главният фактор са хората. (...) Обстановката ще е изключително тежка - може би една година, година и половина. Много добри условия се създават сега за митингова демокрация. Ужас, жалко, че аз не съм млад да развея байрака на митинговата демокрация. Сега всеки ден, всеки час, навсякъде има материал за митингова демонстрация."

10 ноември, 1989. Из речта на Тодор Живков пред пленума на ЦК на БКП.

„Дали посочихме истината за тоталитарния режим, за неговите тайни служби, дали можем да направим честния дебат? Какъв беше Тодор Живков - за мен той беше един голям лъжец, той лъжеше народа 45 г.. Казвам това не за да разделям нацията, истината не може да ни разделя, историята трябва да я знаем такава, каквато е.“

27 ноември, 2013 г. Из речта на Росен Плевнелиев на дискусията "Диалог с гражданите" 

 

"Понеже питате къде бях на 10 ноември. Да ви кажа една тайна. Бях на площада и бях на митинга. Точно в този ден с мой приятел Илиян Попов ремонтирахме неговото студентско общежитие. Когато чухме по новините - аз тогава бях пети курс, че има събиране в Народното събрание и ще се извършва промяна в държавата. Като студенти двамата с него нарисувахме на два тапета плакати. Единият с надпис: „Съд за виновниците", а на другия написахме: „Дворците на БКП да станат болници и училища". С тези два плаката ние отидохме на прословутия митинг. Това, което много ме впечатли, е, че когато отидохме там се опитахме да дадем единия плакат на други хора, но никой не го пое. Никой не смееше да вземе втория плакат. Това е моят 10 ноември"

11 ноември 2014 г. Росен Плевнелиев в отговор на въпрос на БГНЕС къде и как го е заварил 10 ноември 1989 година.

"10 ноември е възприемана като символична дата за началото на прехода, а не просто квадратче от календара... Тогава аз имах смелостта да изляза с ясна гражданска позиция...". "След новината за промените с моя приятел направихме плакати. И спонтанно, без да е нужно някой да ни организира, отидохме пред парламента… Отидохме, за да изразим публично реакция и позиция! С нашите плакати! И не бяхме сами!.. Това е историята ми, която днес се опитват да обърнат срещу мен, както се опитват да подменят и истината за 25-те години преход…",

 Пише днес (12.11.2014 г.) Плевнелиев в Twitter.

Вятърът на промяната започва да духа у нас в началото на ноември 1989 година. На 3 ноември 1989 г. в София се състои първото демократично шествие на „Екогласност”, което завършва с прословутият бой в градинката пред „Кристал”. На 9 срещу 10 ноември е съборена Берлинската стена, а заедно с нея пада и доайенът на социалистическия лагер Тодор Живков. Свалянето на Живков от власт е извършено под давлението на Москва и с пряката намеса на съветския посланик у нас Шарапов. Българската опозиция не участва в свалянето на Тодор Живков просто защото тогава не съществува.

Новината за падането на Живков за първи път е разгласена в новинарската емисия на БНР в 18.00 ч., от водещия Величко Конакчиев. Два часа по-късно се появяват и кадрите по телевизията с неадекватната физиономия на Живков. 

Народът е въодушевен, но спонтанни събирания и митинги няма. Животът продължава да си тече тихо, а един петокурсник в МЕИ - член на  вузовския комитет на БКП и бъдещ президент, сънува в студентскота си стая в общежитието, как облечен като ирландска пастирка  държи с приятеля си  плакат с надпис „Дворците на БКП да станат болници и училища"  и протестира срещу комунистите пред Народното събрание.

Този сън ще стане почти реалност, но чак седмица по-късно. До тогава всички ще се ослушват, но никой няма да посмее да направи каквото и да било без повелята на Партията. А БКП с новото си ръководство не спи, а чертае планове за бъдещето и действа. 

На третия ден след отстраняването на Живков, 13 ноември 1989 г. Луканов си „назначава“ опозицията. Именно тогава  се провежда първата среща на хора от формиращата се опозиция и известни интелектуалци с Андрей Луканов. Тя  е организирана от съпругата на Николай Хайтов - Жени Божилова, която е много добра приятелка с Блага Димитрова. Хайтови и Луканови живеят в една кооперация на ул. "Латинка" 15. На срещата присъстват: д-р Желю Желев, Блага Димитрова, Йордан Василев, д-р Петър Берон, Едвин Сугарев, Тончо Жечев, Деян Кюранов, Марко Ганчев, Анжел Вагенщайн, Валери Петров, Петко Симеонов и Стефан Продев. По-късно д-р Желев ще нарече тази среща "нищо особено" и "говорилня". 

Цяла седмица се оказва необходима и на БКП, и на дисидентите, вече опозиционери,  за да изразят своите цели и намерения пред обществото.

На 17 ноември 1989 г. на сесия на 9-ото Народно събрание Тодор Живков е освободен от длъжността председател на Държавния съвет. На този пост е избран Петър Младенов. В Народното събрание е създадена комисия за подготовка на проект за промяна на конституцията. Отменен е чл. 273 от Наказателния кодекс, приет през 1968 г., по който  са осъждани хора, изпращали протестни писма, разпространявали лозунги, листовки, дисидентска и забранена литература, писали протестни надписи. Призната е свободата на мненията и са амнистирани  осъдените по този член. Извършени са промени в състава на Държавния и на Министерския съвет.

Заседанието на Народното събрание е предавано пряко по радиото и телевизията. Запомня се най-вече с речта на Славчо Трънски, който критикува  недолюбвания от него Живков и най-близките му сътрудници.

Ден по-рано в Политбюро се обсъжда,  че за 18 ноември се готви митинг на зараждащата се опозиция. Но Кубадински е недоволен, че  опозицията ще изпревари създателя си, т.е. Партията и възкликва “Дайте и на мен да направя един митинг”. Луканов и Младенов с неохота се съгласяват.

А колко по-подходящ ден от деня, в който Живков официално сдава и президентския пост. Отечественият фронт и БКП скорострелно са натоварени със задачата да организират казионният митинг в подкрепа на промените в страната.  Чрез него комунистите превратаджии целят да придадат “демократична” окраска на вътрешнопартийните борби за власт. 

В късния следобед площадът  пред Народното събрание е изпълнен с хора. Трибуната на митинга е на официалния вход на парламента, срещу паметника на Освободителите. Целия площад е запълнен с народ. Плакатите са докарани от партийни организации, добре подготвени и професионално изписани. Има и организирани групи от Градския комитет на БКП и от ОФ. Сред  официалните лица на митинга са Добри Джуров, приветстван с възторжени  викове, когато взема  думата. Там са и Пенчо Кубадински, Андрей Луканов и Петър Младенов.

Убедени в своята поредна манипулация, довчера клелите се във вярност на Тодор Живков се кълнат в здрава комунистическа честност пред ошашавените софиянци. Със сълзи на очи оперната ни прима Гена Димитрова изпява химна на НРБ по микрофона, без музика. Всички се сополивят, Джуров и униформените ченгета козируват.

Независимо, че митингът е организиран от БКП, на него се притичват и много хора със свои плакати, неорганизирани от властите. Те обаче, нямат възможността да отидат близо до трибуната. Организирани групи в тълпата им пречат да отидат напред. Чак към края на митинга, когато официалните лица на трибуната си тръгват, той прераства в спонтанен, множеството се струпва пред парламента, но без оратори и озвучителна уредба и народът полека се разотива.

Предполага се, че там сред тълпата заедно със състудента си е и младият партиец и член на вузовския комитет на БКП Росен Плевнелиев.

Пита се обаче дали е бил там по поръчение на Партията си или по собствена воля.

Като се съди по двата плаката, които цитира Плевнелиев, тях ги държат четирима души - по един на всяка дръжка на плакатите. Тоест, не отговаря на истината, че са били двама, а други не са искали да поемат единия плакат. Друг любопитен детайл е, че плакатите на Плевнелиев и приятелят му са професионално изписани и не изглеждат да са върху тапети. Ако човек загледа буквите, те са маниерни, с определен шрифт, каквито рисуват само художници. Например буквите на “СЪД ЗА”, или изписването на буквата И. Например плакатът вдясно на снимката изглежда любителски направен, по начина на изписване на буквите, няма и дръжки, а и съдържанието му е такова, че не изглежда да е от организаторите. Всичко това говори, че ако президентът Плевнелиев е бил с тези плакати вляво, както твърди, най-вероятно те са от организаторите на митинга, а като член на ръководния орган на партийната организация във ВМЕИ „Ленин“  вероятно е бил извикан да участва в митинга.

По случая се появиха и други предположения. Президентът е видял снимката публикувана същия ден в “24 часа” и текста на плакатите, и си е съчинил историята. Но не е познал датата. Снимката е от 17 ноември, не от 10 ноември.

Дори да не е съчинена история по снимка, това показва, че Плевнелиев не помни точно как е посрещнал новината на 10 ноември. Нещо, което помнят добре мнозинството българи, които са се вълнували от режима и политиката.

Не е срамно да си бил член на БКП. Срамно е да се пишеш опозиционно настроен, а да са те изкарали на митинга като активист на БКП. Срамно е и да съчиняваш истории по снимка, с които да се изкарваш политически активен, а в действителност да не помниш деня 10 ноември.

В статията са използвани следните източници: в-к „Труд”, в-к „24 часа“, omda.bg и преразказ за събитята от журналиста Иван Бакалов, чрез е-vestnik.bg.