Разказ за един необикновен град в Народната република

До 1969 г. Козлодуй е голямо село, разположено по поречието на река Дунав. Обявен е за град във връзка с 25-та годишнина от „социалистическата революция” у нас. Населението му тогава е около 7500 души, а след 20 години почти се удвоява. Същата година правителството взима решение да изгради край града първата АЕЦ в Югоизточна Европа. То е предшествано от подписването на двустранна спогодба през 1966 г. между България и Съветския съюз за изграждане на атомна електроцентрала.

Датата на въвеждането на първи блок в енергийната система на страната е 24 юли 1974 г, но 100% мощност достига през октомври. Година по-късно същото се случва и с втори блок. С него се слага краят на първия етап от изграждането на Първа атомна. 

Веднага след това започват широкомащабни строителни дейности за втория етап от изграждането на АЕЦ. За него са предвидени още два 440-мегаватови енергоблока - 3-и и 4-и. Те заработват на пълна мощност съответно през 1981 и 1982 г. Няколко години преди това Министерският съвет излиза с решение за трето разширение на атомната централа. За него обаче са изработени два реактора от ново поколение, проектирани по по-съвременени и гарантиращи много по-голяма безопасност стандарти. Те също са водо-водни, но мощността им е 1000 мвт - близо 2,5 пъти по-голяма от тази на вече функциониращите реактори. Отговорността е голяма, защото енергийната система на страната тогава е 3000 мвт и ако нещо се обърка при въвеждането на 5-и или 6-и блок в нея, има сериозен шанс тя да се срине. Това обаче не се случва и през ноември 1987 г. 5-и блок е включен в енергосистемата, а 5 години по-късно и 6-и блок.
С приключването на този трети етап от изграждането на АЕЦ "Козлодуй" общата енергийнамощност на цялата централа е 3760 мвт.

От пускането на 1-и до това на 6-и блок минават 17 години. С 1 г. повече АЕЦ "Козлодуй" функционира с всичките си шест блока, включени в енергийната система на страната. От 2002 до 2006 г. обаче един след друг се извеждат от експлоатация първите 4 блока. Причината е, че според Европейския съюз те не отговарят на европейските стандарти за сигурност. Това обаче не може да се каже за 5-и и 6-и блок. Те са направени така, че да удържат дори падане на самолет.

От 1969 до 1992 г. градът е претъпкан от чужденци. Руснаци, поляци, украинци, кубинци, западногерманци, източногерманци, виетнамци, унгарци, молдовци, арменци и българи живеят в града, за да работят в централата или по строежа. Част от тях са специалисти в областта на ядрената енергетика, дошли от СССР за изграждането, строежа и пусковете на блоковете. Те вече има опит в областта на ядрената енергетика на територията на бившия Съветски съюз. Затова всеки българин, работещ там, се дублира от един специалист от СССР.

Българите са основно 20 и няколко годишни. Те са разпределени да работят в централата след завършване на висшето си образование. Учат се в движение, защото подготовката, която имат от институтите, е абсолютно недостатъчна. Известна част от мъжете изкарват казармата си там като част от строителните войски. Те са или с висше образование, или със средно, но от специализирани техникуми. Първото поделение се намира непосредствено до входа на "Електропроизводство 1" (ЕП 1), който води до 1-и, 2-и, 3-и и 4-и блок.

За всички работещи върху централата - чужденци и българи, е било предвидено да бъде построеноотделно градче, в което да живеят. Това обаче така и не се случва. Затова живеят в града. Нарастват нуждите от храна и не само в този доста изостанал тогава в развитието си регион на България.

Магазините се зареждат само в четвъртък. А те не са много. През 1986 г. в града има не повече от 3-4. От тях всичко се разграбва мигновено. Стоки като яйца има рядко, но когато има, количествата веднага се заделят за местните жители. Затова работещите в централата ходят до Враца или Плевен. Цената на доматите е с няколко стотинки по-висока от тази на зарзавата в София по това време. За сметка на това банани - една от най-бленуваните суровини преди 1989 година в България, има в изобилие.

Пазаруването в магазините има и друга особеност. Влизаш в тях, поискваш нещо, но получаваш това, което прецени продавачката. Така например, ако поискаш 0,3 кг наденица, а жената зад щанда ти даде 1,3, опциите са две - или я вземаш, или си тръгваш под звуците на:"Следващият, моля!"

Бира се купува само от 2-3 места на каси, и то задължително празна за пълна. Тя също свършва бързо, а зареждането за нея е събитие в града, формиращо доста дълга опашка пред съответния магазин.

Подобно е положението с купуването на електрически уреди. Всъщност малко по-лошо. Трябват сериозни връзки, за да получиш обикновена печка, с която да преживееш зимата. На вратата на един от магазините има постоянно седящата бележка в работно време, която гласи: "Връщам се след 10 мин." Но в повечето случаи 10 мин на продавачката не съвпадат с астрономическите. Един от старши инженер операторите  се сдобива с печка, след като случайно вижда камион, дошъл да зарежда стока. Помага на шофьора да разтовари и отделя една от печките встрани. Междувременно подготвя точна сума. Когато приключва с помощта, оставя парите на магазинерката, която отказва да му я продаде, и излиза с кашончето подръка.

Ако обаче искаш телевизор, тази тактика не върши работа. Можеш да получиш такъв само срещу бележка от пълномощникана Политбюро на ЦК на БКП в АЕЦ "Козлодуй".

Да, инфраструктура по това време почти не съществува. За най-елементарното - получаване на лекарска помощ, се пътува до близките до Козлодуй градове. Но с изключение на битовизмите, атмосферата там е вълнуваща. Работещите в централата са по-скоро приятели, отколкото колеги. Всички работят като добре смазана машина, за да преодолеят трудностите, с които неизбежно се сблъскват. А те са много, тъй като в началото аварийните защити сработват поради куп грешки и в проекта и в работата на операторите. Заедно се радват на всеки малък успех и разчитат един на друг по всяко време на денонощието.

Източник: www.24chasa.bg