Спомен за едно екскурзионно летуване

Последното, което мисля да правя, е да спя. Не мога да заспя, защото утре рано сутринта тръгвам на екскурзионно.

В спортното ми табсо е събран целият багаж:

1. Бельо

2. Четка и паста за зъби

3. Сапун и хавлия

4. Няколко тениски, анцуг и горнище

(всъщност горнището на анцуга трябваше да е анорак от непромокаем брезентов плат, но родителите ми нямат пари за такива туристически “глезотии")

5. Резервни пътъци ( а  на похода ще ходя в любимите ми “бутонки")

6. Книга ( “Смърт край Нил" на  Агата Кристи –която ще прочетат почти всички големи момичета от екскурзионното, но не и аз)

7, 8, 9… Фенерче, комплект моливи и тетрадка, туристическо ножче и др. разни "принадлежности".

И Последно – дъждобран.

Дъждобранът го уши майка ми в последните часове на последния ден преди заминаването. От съвсем обикновен найлон, купен от магазина за градинарски стоки. Мама попълни съдържанието и на чантата според изискванията на ръководителката на екскурзионното.

А ръководител на нашето ексурзионно летуване е другарката Цветкова – класната ми. Заедно с мъжа й чичо Николай и с фелдшера на училището бате Мишо те ще ни заведат на 14-дневно пътешествие из Средна гора.

И ето че не мога да заспя от вълнение. Въртя се в леглото и искам колкото се може по-скоро да стане 5 часа сутринта и да тръгвам към гарата.

----

Влакът бавно потегля от нашата провинциална гара. Няколко купета с деца от второ основно училище “Христо Смирненски" се отправят на едно така желано пътуване. Последни наставления от майка ми, която ме изпраща на перона. “Добре, майко, ще се завивам, когато спя; ще се преобличам, веднага щом се изпотя след игрите; ще си изяждам всичко в столовата, ще слушам…."

Обаче накрая перонът с моята и всички останали майки леко започва да изостава назад и за нас, децата, това е началото на истинската свобода. Защото ваканция значи свобода, нали така?

----

А как е да пътуваш във  влак, който вози в купетата си  около 40 деца по време на лятна ваканция?

В едно купе играят на филми, в съседното ( където има само момичета), си говорят за… не е важно за какво, важното е, да станеш  добре приет в момичешкото купе (  кое момче ще издържи на това изкушение mig_mig ). В коридора са любителите на “зяпането през прозореца". А има и купе на “интелектуалците" : там Симо и Митко  задават на останалите деца логически задачи или се заиграват на  партия шах.

В купето на “другарката" са най-послушните ( почти само момичета), които с удоволствие разплитат кълбото прежда ( класната ще изплете по време на това екскурзионно почти цяла фланела на сина си Светли) и слушат разни историии от времето, когато другарката Цветкова е била дете.

А през прозореца се редуват планини и полета. Ниви, засяти с  пшеница и царевица, овощни градини, реки, малки и големи градчета… Всичко това, което е Бълагрия. Прекрасната, добрата, родната, нашата България, за която пише в “Родинознанието" ни: “Хубаво си, мое мило Отечество!"

И така, в игри, забавления и преминаващи пред погледа ни красиви гледки неусетно стигаме до крайната спирка на нашето пътуване. Малка гара, автобус, който ни превозва до някакво село. Оттук нататък е планината. Пътеката скоро ни завежда в прохладните горски пазви. Изкачването става все по-трудно. Чичо Николай е накрая на “индианската нишка" и заплашва, че ако някой изостане след него, ще го подкара с туристическата си тояга. Разбира се, най-отпред вървят шестокласниците. Ние, дето сме от 4-ти за 5-ти клас, едва се влачим в края на колоната. А трябва за вечеря да стигнем до първата спирка на нашето екскурзионно летуване. Последно изкачване. Накрая на баира се чуват радостните викове на пристигналите първи. Едва влача изморените си крака и си мисля за партизаните, които някога са ходели по планините, криейки се от фашистите. Горките партизани, си мисля. Със сигурност ако живеех по тяхно време за нищо на света не бих се съгласил да отида в партизански отряд. Вече дори започвам да съжалявам, че тръгнах на екскурзионно. И накрая – ето я. Пред погледа ни се изпречва хубава висока сграда. Национален комплекс “Бунтовна".

Лежа на тревата без капка сила. До мен се търкаля табсото ми. Всъщност всичките ми връстници са налягали на поляната пред възпоменателния комплекс “Бунтовна". По големите ни гледат с присмех как сме изнемощели от катеренето по баирите. Чичо Мишо, фелдшерът на екскурзионното, намръщен мърмори нещо за “деца, които не стават за туристи и само ще пречат на похода". Но детските ни телца удивително бързо си връщат силите и след десет минути никой вече и не помни мъките на изкачването. Разхождам се сред разни паметници в този прекрасен исторически комплекс. Наоколо са положени големи камъни, на които с длето са издълбани имената на участници в априлското въстание. Сред тях се издига статуя на хайдутин, който замислено си чисти дългата пушка и въобще не обръща внимание на оглеждащите го деца. А точно на ръба на дола, който току-що изкачихме, е сложено истинско черешово топче. Съвсем истински – като от филма “Под игото", който гледахме с целия клас тази година в киното. Стоя до топчето и гледам надолу към дола. Оттам някога сигурно са пълзели нагоре османлийте, а тук, горе, Буримечката ги е предизвиквал, викайки с длани, поставени на устата във формата на фуния. Поне така е във филма.

Следва настаняване в стаите на една от околните жилищни сгради. Аз съм в една стая с Митко. Митко е момчето в нашата група, което може да играе много добре шах и затова всеки би искал да бъде  с него в стая. Защото през пролетта по телевизията даваха детския филм “Рицарят на Бялата дама" и след това всички в училище се вманиачихме да играем шах. А Митко е такъв един слабичък и интелигентен – точно като Валери от филма.

След обяда другарката Цветкова ни строява на двора. Ще ходим на поход в планината. Никой да не се отдалечава от групата, да внимаваме за змии, да не викаме , да се движим в колона по двама… Тъкмо разбрахме всичко, което не трябва да правим, когато изведнъж се попритъмва и… бясва мълня, а след нея се излива свеж летен дъжд. Походът се отлага за утре. Бързо се прибираме в стаите. Дъждът трополи по перваза на прозореца, а ние с Митко редим фигурите на шахматната дъска. Митко ми обяснява коя фигура как се движи по дъската и така започва първият ми шахматен урок. Бяла пешка от “Е2" на “Е4", черна пешка от “Е7" на “Е6"… И се чувствам като абдулабаец от “Рицарят на Бялата дама" smile .

Събуждали ли сте се сутрин в горска хижа, високо в планината? През отворения прозорец влизат в стаята звуците на птичите песни, ароматът на горски билки и един такъв свеж въздух, че ти се ще да го излапаш целия на едно вдишване.

Но няма време за помайване. Пред умивалниците в момчешката тоалетна има цяла редица от момчета с кърпи, четки и пасти за зъби и тоалетни сапуни в ръце. Вече отдавана съм свикнал с тази несправедливост – на разни екскурзии големите момчета да ползват чешмите без да чакат ред. Ние с Митко стоим на края на опашката, но не бързаме за никъде, защото си говорим за шахмат.

След малко от долния етаж се чува гласът на другарката Цветкова:"Децааа, на закускааа!"

На белите покривки в столовата на хижата са наредени железни чинии с ароматен билков чай. В по-малки чинийки дежурните по столова са сложили парче масло, конфитюр – колкото за една филия  и две резенчета салам. Лъжиците затракват и  гладните ни стомахчета се пълнят с вкусния чай и набързо наредените сандвичи.

Бодри и сити се измъкваме навън. Първото събитие за този ден ще бъде разглеждане на етнографския музей на комплекс “Бунтовна". Обикаляме захласнати покрай витрини с пушки кремъклийки и страшно изглеждащи ножове и саби. А после какво ни пречи да разиграем около черешовото топче на двора едно почти като истинско “априлско въстание". Из дола се понася ревът на свирепите ни “бойни възгласи", не по-малко впечатляващи от онази сцена от филма  с Буримечката. Отдолу по склона настъпват “османци", но, скрити зад камъните с имената на априлските въстаници, ние отразяваме успешно атаката им с пушки от букови тояги и разни други "камъне и дръве". След “кървавото сражение", осъществено успешно под любопитните погледи на момичетата, всички “априлци" се нареждаме пред фургончето за по един сметанов сладолед и след това си купуваме от сувенирния магазин картички с изглед от комплекса.

След обяда следва “тихият час". Това е единственото лошо на едно екскурзионно летуване. Досадният, скучен, без игри , без смях и песни “тих час". При това съвсем не е “час", а цели два часа, през които трябва да си стоим тихо в стаите. Другарката Цветкова обикаля от стая в стая, за да предупреди всички деца да лежат кротко в леглата си. Ние с Митко седим на леглото  и играем шах. Кротко: “Е2", “Е4"…

И ето пак. Тъкмо всички сме се строили за поход и отново притъмня. Гръм – и дъждецът заплющя по покрива на хижата. Е, нищо, има какво да се прави и по време на дъжд. Сгушени в беседката например да поиграем на филми, на “Магаре"  или “Дама". Или просто да си попеем лагерни песни, без които не минава нито едно екскурзионо или детски лагер.

Източник: detstvoto.net

Автор: dani /Данаил Филипов/

Оригинално заглавие: ДЪЖДОВНОТО ЛЯТО НА 1983 ГОДИНА