„Героят е винаги в строя” (1977 - 1989)

 «...Бригадите, включили се в движението ‘Героят е винаги в строя’, по-често да канят приятелите (кръстниците) на бригадите за запознаване с героичните борби на своите патрони през съпротивителното движени!. Да се организират ежегодно празници на бригадите на рождените дати на патроните!...»

Доклади, информации, справки, планове на Комисията по идейно-възпитателната работа към Общинския съвет на Българскитепрофесионални съюзи, Белица, 1987 - Държавен архив–Благоевград, ф.1376, оп.1, а.е.31.

„ГЕРОИТЕ НЕ УМИРАТ, ГЕРОЯТ Е ВИНАГИ В СТРОЯ!”

Днес споменаването на лозунга ''Героят е винаги в строя!'' рядко буди ясен спомен. Дори тези, които в края на 70-те и през 80-те години на XX в., са се оказали част от «младежките трудови колективи», включени в кампанията, най-често се сещат единствено за банкетите, устройвани със заплатата на «героя-патрон». Колкото и да е абсурдно, повече от 10 години – между 1977 г. и 1989 г., се оказва, че «безсмърните герои на комунизма», макар и нетленни, могат да се окажат и колеги, получаващи реална заплата - наравно с останалите работници и служители. И днес могат да бъдат чути спомени на хора, оказали се в ситуацията да работят символично, а и буквално с (и за) ''патрона''.

Фрапантната инициатива „Героят е винаги в строя” се разработва като общодържавно „мероприятие” от втората половина на 70-те години на XX в. Тя се разгръща като като национално движение от 1977 г. (първо в няколко предприятия във Враца; през 1974 – еднократно в един завод в гр. Гоце Делчев) във връзка и с подготовката на честванията на 1300-годишнината на българската държава и 35-годишнината на «социалистическата революция». Наричан в официалните документи от епохата «колективен ритуал», «патронажно движение», «кампания», «мероприятие» и пр., феноменът «Героят е винаги в строя» е и част от идеологическите сценарии на късния социализъм, илюстриращи опитите за установяване на държавния контрол над паметта в неговите най-радикални форми.

„За себе си и за онзи момък”

Както повечето кампанийни мероприятия на епохата, от днешна гледна точка – понякога крайно и екзотично безсмислени (като малко познатия «Чудновски почин» или известните «Ленински съботници»), българският вариант на „Героят е винаги в строя” е реплика на съветската инициатива, наречена „За себе си и за онзи момък” («За себя и за того парня»).

В Русия и понастоящем фразата «За себе си и за онзи момък» е популярен идиом, употребяван най-често в ироничен или неодобрителен смисъл, когато става дума за ситуация, в която работиш за някой друг. Вече е позабравен героико-романтичния ореол на фразата «За онзи момък» - името на песента по стихове на Р. Рождественски от съветския филм «Минута мълчание» (1970). Филмът е широко популяризиран в Съветския съюз и в края на 1974 г., във връзка с тържествата в чест на 30-годишнината от «Победата над фашистка Германия», фразата става лозунг на нов «трудов почин» - комсомолски трудови бригади да включат в списъка на работещите в техните предприятия имената на загинали на фронта герои и да изпълняват трудовите планове и на себе си, и на героите.

„Проявление на социалната активност на трудещите се”

В българския вариант съветската кампания се разгръща под названието  «Героят е винаги в строя» и е разработена като акция на Българските професионални съюзи (БПС), Националния съвет на активните борци против фашизма и капитализма (АБПФК) и Комсомола (ДКМС) – това под  идеологическият надзор на отдел «Агитация и пропаганда» на Централния комитет на Българската комунистическа партия. Както звучи популярното партийно заклинание, целта е да се работи «за класово-партийното, патриотичното и интернационалното възпитание на младата работническа класа».

По-късно (след 1983 г.)  патронажното движение е поставено под шапката на  мемоарната кампания „Народната памет разказва” - като основен фокус на активностите по линия на профсъюзите: „да свърже възпитателната и организационна дейност на производствените колективи с революционното минало на народа”.

Инструкциите, «спуснати» от най-високо равнище са ясни - предимно ''младежки трудови колективи'' (заради търсения възпитателен ефект) под патронажа на местни клубове на активните борци против фашизма и капитализма определят за патрони на производствените звена „загинали изтъкнати дейци на БКП, РМС и други прогресивни движения, революционери от борбата срещу османско владичество, фашизма и капитализма, прогресивното световно движение както от града и района, така и от страната, СССР и други братски страни”. Въпреки първоначалните инструкции за по-широк диапазон от възможности за избор на «патрон», в хода на патронажното движение се препоръчва изборът дападне върху местен герой-партизанин: « За патрон да се приема повече от местен герой. За тази цел Общинският съвет на Профсъюзите и съвета на АБПФК да подготвят препоръчителен списък с кратки биографични данни за героите, като се организира изучаването  на биографиите им!»

Всяка бригада, включена в патронажното движение, трябва да подреди «кът на патрона» и при провеждане на събрания, срещи, чествувания и др. да се осигурява присъствието на «активни борци и изтъкнати политически и стопански дейци»:

«Кътът на патрона е направен и оформен в стаята за петминутки под наслов „Асен Ат. Лагадинов – Наше знаме, наш пример, наш идеал!” (цех  „Асен Лагадинов”, Завод за слаботокови релета, с. Баня, Разложко)

Активните борци – „другари” на патрона и „кръстници” на бригадите

Политическата конюнктура след 9 септември 1944 г. размества акцентите в конструирането на биографиите на група хора, познати като “бойци срещу фашизма”, а малко по-късно като “активни борци срещу фашизма и капитализма” (сякаш борците могат да бъдат пасивни) – превърнали се в привилегирована каста в иначе егалитарното по дефиниция социалистическо общество. В края на 70-те години те са призовани и като активни участници в новата кампания.

Активните борци, наричани официално в кампанията „приятели” и „кръстници” на бригадата трябва да предлагат, кои да бъдат патроните, да помагат с „живи” свидетелства за запознаването с биографиите им и да организират оформянето на  кътовете на патроните.

 «... да се организират и провеждат срещи с изтъкнати борци против фашизма и капитализма, с близките на героя. На тези срещи да се организира разказване и на спомени за героичното минало на нашия народ...” Именно заради „живите” свидетелства се търси за патрон, по възможност, местен загинал партизанин, с когото активния борец е бил „съратник”, познавал е лично и има възможност да разказва спомени за него от „първа ръка”. Разбира се, не са изключение случаите, когато патрон се оказва Васил Левски, Христо Ботев, Роза Люксембург, дори и живата космонавтка Валентина Терешкова.

Понякога самите „кръстници” избягват да предлагат познати „патрони”. Такъв е случаят от 1981 г., когато на общото заседание на общинските звена на Профсъюза, Комсомола и активните борци в гр. Разлог, Иван Копанаров (АБПФК) предлага бригадите, които нямат патрони да се насочат за такива към имена на герои от национален и интернационален характер. Аргументите му, отразени в протокола на заседанието,  са колкото сериозни, толкова и комични: „Ние сме стари и помним още от турско време. Но сме и с изветрела памет, не всичко вече помним. Не мога да отговарям за патрон, който не познавам и не мога да бъда кръстник без покана....”

Само в един малък провинциален градец като Гоце Делчев няколко десетки борци-пенсионери подсигуряват ежемесечния ритуал пред къта на патрона: „В качеството си на приятели в отделните бригади, 27 активни борци най-добросъвестно изпълняват поръката на Партията за революционното минало и добродетелите на работническата класа пред трудовите колективи...”

Герой на заплата - «Първо за патрона, после за себе си!»

Патроните и кътовете на патрони на пионерски отряди, войскови подразделения, предприятия и детски градини са неотменна част от делника на социалистическия гражданин и преди кампанията «Героят е винаги в строя». Всеки отряд в училище трябва да има свой патрон - убит антифашистки герой; при влизането в пионерската и комсомолската организация учениците са изпитвани публично върху житието на патрона, снимката-икона на патрона, поставена в специални кътове, е украсявана и почитана. Събраните партизански истории са драматизирани и представяни на задължителните годишни прегледи на художествената самодейност, а роднини и близки на патрона са почетни гости на всички училищни тържества. Убитите герои антифашисти са вписани в личния състав на Българската народна армия със специален указ на министъра на отбраната, на военните тържествените проверки се рецитират техните кратки жития, а във войнишките спални помещения леглата на загиналите герои са почитани.

В «Героят е винаги в строя» обаче, всеки патрон на бригада се завежда по ведомост и му се определя норма, която бригадата изпълнява, начислява му се трудово месечно възнаграждение и така  участва символично в произвоството. В началото на работния месец, под мотото «Първо за патрона, после за себе си», се изпълнява трудовата норма на героя и едва тогава всеки работи по своята.

Специално разработени «Статути за заработката на героя» регламентират калкулирането на заплатата му и начина на изразходване на средствата по нея: «За заработката на героя в СТАТУТА средствата се набират от труда на бригадата  и се разходват по нейно решение.” Така се оказва например, че годишната заработката на героя   Иван Козарев (първият български партизанин), като патрон на цех в предприятие, за 1983 г. е 1943 лв. и 80 ст. Общинският съвет на профсъюзите разрешава тези пари («за издигане на класово-патриотичното възпитание на колектива») да се усвоят за екскурзия на колектива до връх Бузлуджа.

Героят - вдъхновител

Интересно е как се оценяват тогава ползите от „Героят е винаги в строя”. Обстоятелствено-патетичната обосновка, формулирана от висшите апаратчици, която четем в архивите е красноречива: „Положителното е преди всичко, че членовете на тези бригади свързват своята производствена дейност с живота и дейността на своя герой, чието име са приели за свой патрон. А това поражда сред трудовия колектив революционна енергия и стремеж за постигане на по-високи производствени резултати, с които допринасят за изграждането на социализма в НРБ, цел за която се е борил и загинал техният патрон. Това духовно свързване на трудовия колектив с името и делата на героя е фактически идеологическата основа, която служи като заряд, като стимул и стремеж към по-висока произвдителност на труда.”

От Профсъюзите до «Народната памет разказва»

 В политиките на паметта от последните години на комунистическия режим в България, в екстремните форми на „социалното управление на миналото”, движението “Народната памет разказва” заема особено място. Като кампания за организирана ''масова'' мобилизация на спомените след 1983 г., то се задава като най-мащабното събиране на исторически свидетелства и спомени, добивайки почти индустриални размери. Основната цел на движението „Народната памет разказва”, формулирана в бодряшка формула е да утвърждава “героичната история на народа, добродетелите на българския дух, изконния му стремеж към социална и национална свобода”. Още един важен момент, залегнал дълбоко в разбирането за необходимостта от инициативата за събиране на тези спомени е търсенето на възпитателните ефекти в целенасочено изграждане на връзка между поколенията. Инструкциите апелират за възприемане на активно отношение към миналото – да не се поднася само ''наготово'' в уроци и чествания, а да се въвлича населението в събирането и опазването на определеното като ценно от това минало, а всичко това - като част и от възпитателната работа.

Именно възпитателния заряд и насочеността към младежта, се оказват удобен повод за преминаването в началото на 1983 г. на колективния ритуал ''Героят е винаги в строя'' под шапката на движението ''Народната памет разказва''. Оправдание за това, сценаристите на кампанията „Героят е винаги в строя” намират в тезата, че като правило честването на активни представители на национално-освободителните и революционните борби се предхождат от издирвателска, събирателска и изследователска работа. Във Видински окръг по-голяма част от 447-те бригади, както и 250-те „трудови колектива” в Хасковски окръг, които участват в движението през 1986 г., носят имената на партизани и съветски войни. В паметната кампания те трябва да проучват и изучават биографиите на патроните си и да дават „шефство” над пионерски отряди със същия патрон, както и да се съревновават социалистически с други бригади – отново носещи името на техния герой:  «Бригадите носещи името на един и същ патрон да сключат договор за съревнование помежду си!».

За съревнованията между две бригади с един и същи патрон също е предложен подходящ идеологически слоган - „За честта на патрона”. Принципът на съревноваващи се колективи само заради общия патрон понякога поставя работещите в още по-абсурдна ситуация от тази да работят за комунистическа икона. Пример за това е оплакването на медицинския персонал от акушеро-геникологичното отделение на една болница, изпратено до Окръжен съвет на Профсъюзите, по повод на това, че изпитват трудности в съревнованието с младежката трудова бригада със същия патрон от местна кравеферма. Подобни случаи не пречат официалните отчети по реализирането на резултатите от движението «Героят е винаги в строя» да продължават до 1989 г. да звучат като апотеоз на трудовите подвизи на стотици хиляди «трудещи се»; да преповтарят фразите за благоговението и признателността пред самопринесената в жертва 'кръв на хиляди герои', останали ‘винаги в строя’; да търсят измерение на смисъла на живота на всеки «труженик» и ново доказателство за силата на партията.

Колективното псевдо-фолклорно производство на биографиите на героите, както и литургично-празничното им изпълнение на масовите чествания или пред «къта на патрона», почитането на снимки и паметници-икони на загинали партизани, а покрай тях - и на живите герои, трябва да засилят в онази епоха мистицизма на националната гордост . Ако краят на 70-те и 80-те години са времето на „мимикрията” на реалния социализъм, то „Героят е винаги в строя” се оказва подходяща, дори гротескна илюстрация за това. Истеричното звучене и често още по-истерично задаваните инструкции по кампанията често стоят на границата на реалността. И ако бягството от реалността е патология на утопията (както посочва Петър Воденичаров в книгата си „Език,пол, власт”), склерозата е патологията на идеологията: склеротичната власт започва да се крепи единствено на ритуалистичното, почти механично повтаряне, напълно изпразнено от смисъл. Тук е и отговорът на въпроса, който някои ще си зададат - заслужава ли едно тоталитарно мероприятие като движението „Героят е винаги в строя” толкова голямо внимание в подробности за неговата рутинна организация и дейност. Подобни идеологически инженерства с реални хора от онази епоха  често се оказват потулени, дори изличени от съзнанието на генерации българи. Или пък остава споменът за вкуса на онези сюрреалистични кебапчетата с гарнитура от соц-банкетите - организирани със заплатата на „безсмъртния» колега.

Статията ни бе любезно предоставена от нейния автор - Милена Ангелова.