Кървавата трагедия край с. Ястребино – 20.12.1943 год.

На 20 декември 1943 г. край с. Ястребино свистят куршуми. Разстреляни са 18 човека, сред които 6 невръстни деца, останали в летописа като “Шестте ястребинчета”.

Втората световна война е в разгара си. Царство България е на страната на Третия райх, а в страната ни бошуват партизани, противници на водената от правителството профашистка политика. Управляващите правят всичко възможно да неутрализират шумкарите, както самите те подигравателно ги наричат. Когато през есента на 1943 г. се формира Омуртагският партизански отряд, в неговите две чети се включват младежи и девойки от Антоново, Ястребино и други села. Ястребино е снабдителна база на партизаните от отряда. Смелите им акции в този район и помощта, която почти цялото Ястребиноим оказва, карат околийския управител да изрече злокобните думи: "В Ястребино всички са комунисти... Цялото село трябва да бъде унищожено." По искане на същия управител на Никулден — 19 декември 1943 г. в Тузлука прииждат силни, войскови части, за да започнат разправата със старото "комунистическо гнездо" Ястребино. В блокадата на Тузлушкия край (операция "Омуртаг"), участват 19-и пехотен полк от Шумен, 7-и пехотен полк, 5-и армейски артилерийски полк, 4-а дивизионна ловна дружина и 3-о товарно артилерийско отделение. Имало е освен войска още полиция и жандармерия. От София лично идва генерал Ковачев, събира командирите в Омуртаг и заповядва да се изтребят помагачите и близките на нелегалните, за да се прекъснат връзките им с базите за подкрепа в разгара на зимата.

Конкретно в Ястребино действа втора картечна рота на 19-и пехотен полк от Шумен с командир подпоручик Константин Йорданов. Към него е приобщен и полицейският агент Стоян Узунов. Подпоручикът имал заповед от командира на полка полк. Атанасов да ликвидира близките само на нелегалните, но явно престаравайки се със служебните си задължения, разстрелва жените и децата наред с мъжете. Командирът на полка не очаквал това и изгубил ума и дума, като чул за извършеното кръвопролитие. Малко след разстрела, дори идва заповед той да бъде отменен. Редовна българска армия, а не полицейски сили извършват убийствата.

Разстреляните на 20 декември 1943 г. са от 6 различни семейства. Общото между тях е, че от всяко едно семейство е излязъл по един човек при партизаните.

Жертвите са: Дядо Стойне Станков, на 75 г., и съпругата му Наста, на 70 г., чийто син Иван е в нелегалност.

Рангел Дончев, на 57 г., и съпругата му Мара, на 58 г. - дъщеря им Райка е партизанка.
Петър Калайджийски, на 50 г., и съпругата му Стоянка, на 48 г., чийто син Рангел е при партизаните, след като избягал от военна служба. С тях са разстреляни и 3 от децата им: Надежда - на 12 г., Иван - на 9 г., и Стойне - на 7 г.

Иван Димитров Янков, на 55 г., и съпругата му Марийка, на 45 г. - синът им Димитър е партизанин. С тях са разстреляни и дъщерите им близначки Ценка и Цветанка - по на 13 г.  

Петко Стоичков, на 56 г., и съпругата му Лазарка, на 51 г., чийто син Стойне е партизанин. Разстреляна е и дъщеря им Димитринка, на 11 г.
Димитър Богословов, на 48 г., и съпругата му Станка, на 42 г., чиято дъщеря Катя е партизанка.

След разстрела всички са заровени в плитък гроб, който на следващия ден е разкопан, а телата на загиналите са изгорени на клада. Смислен отговор защо е извършено това зверство няма.

Арестуваните не вярвали, че ще бъдат избити

Денят 20 декември 1943 г. се случил студен и със скреж, но без сняг. Предния ден Ястребино е блокирано от втора картечна рота на 19-и пехотен полк под командването на подпоручик Константин Йорданов. В цивилния си живот е учител, баща на две деца. Той заповядва ареста на семействата на партизаните, включително и на децата, после в общината лично разпитвал задържаните къде са синовете и дъщерите им. Кметството на с. Ястребино е било претъпкано от арестувани, но разпитът не продължава дълго. Въпросите в питащите очички на децата остават без отговор. Малцина, като  гимназиста Чавдар Калайджиев, чиито родители са ятаци, а не партизани са осовбодени. Или пък баба Яна Григорова, майка на нелегалния ремсист Георги. Тя показва писмо от дъщеря си от София, че ще се жени, а Георги уж отишъл на сватба там. Да направи така, я подучил обреченият на смърт Рангел Дончев. За другите обаче милост няма. За малко подпоручикът щял да пусне и Петър Калайджийски, който му заявил, че се е бил на фронта за България, дори пленник, но братовчед му Величко Гюров издава, че синът на Петър - Рангел, скоро взел тенекия сирене от тавана на къщата им за партизаните, и това решава съдбата на него, жена му и трите им деца.

Родната къща на трите убити деца Стойне, Иван и Надежда Калайджийски.

До последно арестуваните смятат, че ще ги интернират, никой не очаквал да бъде убит. Дори при ареста Лазарка Стоичкова намира сили да се пошегува с войниците: "Почакайте, момчета, да си взема кожуха, че като ме бият, да не ме боли много!" "А, няма да стане нужда", отговорили войниците. Тя все пак успява да изпрати и скрие при съседи малките си дъщери Веска и Станка и така им спасява живота. Димитринка също била пратена при комшии, но войниците накарали майката да извика децата си и като чула виковете й, Димитринка пристигнала. Близначето Ценка през този ден било болно на легло с висока температура. Когато идват да приберат семейството, сестричката й Цветанка пък била за вода. Войниците били склонни да нарушат заповедта и да оставят децата, като подберат със себе си само възрастните, но майка им Марийка отказва да тръгне без тях.

18-те били разстреляни към 1 часа по обед.

Дървото, до което е убит най-възрастният от 18-те - дядо Стойне.

 След пладне ги извеждат извън селото и най-напред ги повеждат уж към Поляне (днес Антоново), после им заповядат да свърнат към поляна в гората.По пътя бил убит 75-годишният дядо Стойне, тъй като не можел повече да върви. На стотина крачки от селото, посред бял ден затрещели автоматите. За да не бягат, първо стреляли в краката на арестуваните. Въпреки това някои от дечицата побягнали, но застигнати от изстрелите, замрели завинаги на замръзналата земя.  Незасегнат между труповете остава седемгодишния Стойне. Зашеметен и уплашен, той моли да не го убиват, но палачът не се смилява над него и детето пада мъртво. Принудили съселяните на убитите да ги погребат. До самото място на разстрела ужасените хора изкопали един общ плитък гроби положили в него разстреляните по семейства. Акцията завършила с разграбване и опожаряване до основи на къщите на жертвите от войниците и офицерите.  

 На самата екзекуция подпоручик Йорданов не присъства, командвал я по негова заповед фелдфебел школникът Никола Маринов, който бил редовен войник и по ирония на съдбата... ремсист. След 9 септември Йорданов е осъден на смърт от Народния съд, но Маринов се разминава с малко затвор, по-късно е инженер в Плевен.

Малко след разстрела в Ястребино идва офицер на мотор с кош, който носи заповед, че екзекуцията се отменя. Телата на убитите обаче, са вече изстинали. За да заличат престъпленията си, на следващата нощ убийците продължават гаврата с жертвите си. Пак по заповед на подпоручик Йорданов войниците изваждат набързо заринатите трупове, натоварват ги на камион и закарват вкочанените тела в гората край с. Долна Златица, където ги натрупали на клада и изгорили.

Паметникът на мястото, където са разстреляни . Издигнат е през август 1946 г.

Сред убитите има всякакви по убеждения хора - от заклетия комунист Рангел Дончев, който се запалва по комунистическите идеи, докато е на гурбет в Америка, до кроткия Димитър Богословов, който бил далеч от нелегалните работи. Той предупреждава дъщерите си Катя (партизанка) и Марийка (политзатворничка), че се набъркват в сериозно и опасно дело и се чуди какво ще стане с тях. Става това - той и съпругата му Станка са разстреляни, Катя загива като партизанка, Марийка попада в затвора.

През 1943 г. Веска Стоичкова, по мъж Моллова, била на 16 години. Било й съдено да се спаси, но да чуе изстрелите, които погубили майка й, баща й и сестра й Димитринка.
Тя разказва: "Предния ден би барабанът, че ще има блокада и никой да не излиза от къщи. Аз не бях толкова страхлива, вдигнах котлите и отидох за вода. Като се върнах, сестричките ми Митка - така наричахме Димитринка, и Станка ги нямаше у дома. До съседите отишли, а аз пак се канех да ида до кладенеца. Като погледнах към портата - полицаи и войници. През това време майка ми готвеше боб, шеташе нещо. Викам:"Мамо, погледни!". А тя: "Леле, Весе, бягай!" Тъй ми рече мама и аз от стая в стая (селските къщи имат вътрешни врати), през нивата, та чак в чичови - чичо Илия е брат на татко. Скрих се в обора при кравата ни жива, ни умряла
През това време полицаите казали на родителите ми да побързат, че началникът ги вика в общината. Тръгнали, стигнали до портата и тогава някой се сетил да погледне списъка: "Тук има и деца, къде са ви децата?"

Майка ми рекла, че не знае къде са. Накарали я да ни вика. Часът бил девет и нещо преди обяд. Димитринка, като чула гласа на мама, хукнала да си ходи. Съседите не я пускали, пък тя: "Щом ме вика мама, ще си вървя".

Станка, тя беше на 8 години, била в чичови, вкъщи. Тръгнала и тя, но щом видяла въоръжените мъже, се уплашила, снишила се край плета и се мушнала в кошарата на Стамен Василев. Не я дочакали...

Избиха ги насред пладне. Аз все в обора стоях, не са се връщали да ме търсят. Чух, като стрелят - голям гърмеж ми се стори и си помислих, че войниците си правят учение, друго не допусках. По-късно със Станка се върнахме вкъщи и решихме да запалим печката, че беше загаснала, и да доварим боба. Излизам аз на балкончето, там държахме дървата, и гледам полицаи пак в двора - те се върнали да палят къщата. Замръзнах. Излезе и Станка, а те малко се стъписаха: нали всички трябвало да избият, каква е тази работа... Но се намери човек сред тях, прошушна: "Оставете децата, все едно не сте видели нищо". Те склониха, но къщата ще палят.

Аз занареждах: "Защо ще ни палите, нали отдавна свърши турското робство, нали сме все българи, аз знам, че тогава са палили...".
Никой не ме слуша, ами ме накараха да пусна добитъка от обора и докато се върна - къщата гори. Сено имаше складирано под една черница - и то гори, и хамбарът гори. Огън до небето.  Заповядаха на хората никой да не ни прибира, защото ще го арестуват. Мръкна се, къщата изгоря, стените се срутиха. Най-сетне се ситихме къде да отидем - в плевнята. Тя не беше запалена, защото бе близо до тази на съседа Стамен и той протестирал, че и неговата ще изгори. Там се мушнахме със Станка да спим, помня, че на другата сутрин вече беше паднал сняг. Чичо Илия дойде рано-рано при нас, никой да не го види. Кри ни у тях до март, докато мине блокадата. А мама и татко можеха да се спасят още през юни. Тогава агенти ги карали да се подпишат, че се отказват от сина си Стойне, който беше партизанин. Но те не приели, казали, че имат само един син, как ще се откажат от него."

Веска Моллова дори не става член на БКП. Пенсионира се като управител на сладкарница в Русе, където живее. Признали я за активен борец чак след третата молба, и то от най-ниската категория - четвърта.

Петранка Коцева, дъщеря на Стоянка и Петър Калайджийски, сестра на разстреляните с тях деца Надежда, Иван и Стойне, също се спасила на косъм от смъртта. От 14-годишна я пратили да работи като слугиня в богати софийски семейства. През декември 1943-а била на 19 години, сгодила се и решила да се жени.

"Трябваше нашите от село да ми изпратят някакви документи за сватбата. Не помня какви, но знам, че се вземаха от попа. Взел ги баща ми, запечатал ги в един плик, но започнала блокадата и не може да ми ги прати. Намерих ги след време на една греда вкъщи... Документите не идват, аз се притеснявам в София, хванах влака и тръгнах към село. Слиза се на Попово и после пеш към Ястребино. Пътят ми минаваше през село Долец, близо до Попово, където живееха баба и дядо, родителите на майка ми. Първо се отбих при тях и баба ме задържа на гости. "Утре е Свети Никола, дума, ще отпразнуваме вуйчо ти Никола и тогава ще си вървиш в Ястребино!"
Това ме спаси - един ден по-рано да си бях отишла, щяха да разстрелят и мен", разказва Петранка. Тя пък се пенсионира като дългогодишна работничка в столичния чорапен завод „Вълчо Иванов”

Преди 1989 г. всички знаят за „Шестте ястребинчета”, учениците учат за трагичната им съдба в час по история, пионерски отряди изследват живота им. Комунистическата власт след Девети септември ги обявява за герои и задейства цялата си пропагандна машина в защита на тази теза. Рангел Калайджийски – партизанинът, заради когото бяха убити родителите, сестричката и двамата му братя, приживе казва друго: „На възрастта, на която загинаха, те нямаха време, не можеха да бъдат герои.”Определя ги по-скоро като великомъченици на свободата. Ако свободата на някои сега звучи пресилено, може да се каже, че разстреляните в Ястребино през декември 1943 г. деца са мъченици на една идея. Известни творци се вдъхновяват от драмата им: писателят Богдан Глогински написва повестта “В Ястребино свирят куршуми”, режисьорът Милен Гетов създава през 1979 г. игралния филм “Юмруци в пръстта” по сценарий на Никола Статков и Иван Славков, Светлин Русев нарисува “Ястребинци”. През септември 1979 г. на метри от лобното място на шестте ястребинчета, Тодор Живков открива Националният пионерски комплекс “Ястребино”. Той е бил място за активна идеологическа и възпитателна дейност с тогавашните пионери и комсомолци в духа на тоталитарното време. Тук са идвали цели класове от цялата страна и в учебно време, които провеждали обучението си под ръководството на учители, назначени на щат към комплекса.

Националният пионерски комплекс “Ястребино”

Днес в Ястребино на втория етаж на местното читалище, където се е помещавало училището на избитите деца има музей. Заради различната си възраст шестте деца никога не са били в един клас, но навремето е направена възстановка на една класна стая от онова време с три редици зелени чинове. Върху първите стоят табелки с имената на шестимата разстреляни ученици. Най-вляво до прозореца е името на 7-годишния Стойне Калайджийски. Отляво е паметна стена със снимките на децата и кратките им биографии. Единствен  Стойне бил толкова малък, че не успели да го фотографират и в духа на времето вместо със снимка художниците го представяли с малка петолъчка. 

В стъклена витрина под стената с портретите са подредени ордените "За народна свобода 1941-1944 г. втора степен", с които децата са удостоени посмъртно.В класната стая и в коридора пред нея са подредени увеличени фотографии, останали от разстреляните. Старо сметало допълва експозицията.  В краката му са струпани безразборно папки и албуми, явно останали от някогашните посетители - било е време, когато Ястребино е било тема на реферати и разработки, на пионерски дневници и детско творчество. Най-често в музея гостуват децата, които идват на зелено училище или на летен лагер в детския комплекс край селото.

По време на съпротивата у нас от вражески куршуми загиват и други деца (юноши). Сред тях е и най-малкия партизанин у нас Митко Палаузов. Той пада убит, разкъсан от бомба на 1. април 1944 год. в местността Осеникова поляна край Габрово. Митко остава завинаги четиринайсетгодишен. Завинаги деца остават и Васил и Сава Кокарешкови от Белица; Детелина Минчева от Пазарджишко; Иван Бандаков от кв. Чепино – Велинград; Марин Попов от с. Правище, Пловдивско; Стефко Крайчев от Сливен; Никола Накев от Перущица.

След 9 септември 1944 год., образите на всички загинали в годините на съпротивата деца и юноши се митологизират, наричани са “деца-герои”, приписват им се качества и добродетели, които самите те не са подозирали, че притежават, а делата им някои от тях силно преувеличени, се използват като сюжет за написването на множество книги с партизанска тематика. Направени са и няколко филма показващи детско-юношеската партизанска съпротива в годините на войната, най-популярните от които са сериалите „Неочаквана ваканция”(1981) и „Фильо и Макензен”(1979).