Акростихът „Долу Тодор Живков” разбунил духовете сред интелигенцията в средата на 80-те

В края на 70-те и началото на 80-те е изградена разгърната структура на периодичния печат, която се характеризира с всеобхватност, разнообразие и специализация на изданията. През 1982 год. излизат 454 вестника с еднократен тираж  над 6.5 млн и 306 списания с еднократен тираж над 4.3 млн. Макар тиражът да се определя  „отгоре”, той все пак се формира в зависимост от читателското търсене. В столицата излизат осем всекидневника: „Работническо дело”, „Земеделско знаме”, „Отечествен фронт”, „Народна младеж”, „Труд”, „Вечерни новини”, ”Кооперативно село”, „Народна армия”. Най-разпространените седмични издания са „Литературен фронт”(от 1944), „Народна култура”(от 1957), ”Пулс”(от 1963), ”Поглед”(от 1966), ”Орбита”(от 1969), ”АБВ” (от 1979). Известно време излиза и вестник „Литературни новини”, но заради острите си публикации скоро е спрян. За „борба с идеологическата диверсия” през 1970 г. е създаден специален вестник „Антени”, издание на Шести отдел към ДС. Сред най-популярните месечни издания са „Космос”, „Паралели”, ‘Отечество”, „Младеж” и „Жената днес”. С идването на власт на М.С. Горбачов в СССР започва т.нар. перестройка. Горбачовската гласност, макар и трудно, започва да си пробива път и у нас, насърчавана от отделни млади функционери, въпреки недоволството на партийното ръководство. Партийното ръководство на печата се приема като най-важния и ненарушим принцип на комунистическата журналистика. То се изразява не само в подбора на кадрите, но в определяне на тематиката, идейната насоченост и характера на публикациите в съответните издания. Дават се задължителни указания кои събития да се отразят, а понякога и от кого и как. Основен източник на информация е БТА и това е една от причините за сивотата и еднообразието на вестниците.

      Не са малко обаче и случаите, когато страхотната система за контрол на печата прави засечка и в едно или друго издание се появяват публикации, които са в разрез с височайшите указания. Има примери, когато излизат текстове с по-завоалирана или по-открита антитоталитарна насоченост. Най-дързък е случаят с в. „Пулс”, който на 5 март 1985 год., отпечатва стихотворение, което се оказва акростих. Началните букви образуват лозунга „Долу Тодор Живков”. Въпреки предприетите арести, обиски и разследвания така и не се разбира кой всъщност стои на дъното на тази колкото рискована, толкова и екзотична проява за онези години.

Каква е предисторията и самата история на скандалното стихотворение публикувано във вестника на младата художествено-творческа интелигенция "Пулс"?

В бр. 10 от 1985 г. младежкият седмичник за култура и изкуство в. “Пулс” с главен редактор поета Борислав Геронтиев, отпечатва цикъл стихотворения “Годишни времена” от талантливата и нашумяла тогава поетеса Маргарита Петкова. Третото от четирите стихотворения е озаглавено “Есен” и се състои от 3 строфи: първата с 4 стиха, втората с 5 и третата с 6. Появата на поетичния цикъл става по мистериозен начин.
В случаен разговор тогавашният зав. отдел “Поезия” на вестника Венко Евтимов споделя с поетесата, че предстои отпечатването на нейни стихове. Петкова реагира с учудване, като заявява, че не е изпращала свои стихове за “Пулс”. Само че вече няма време. Стиховете са дадени за печат, а как се спира в онези години печатарска машина. Отказа си от авторство поетесата поддържа и след тяхното появяване, като дори недоволства, че под сравнително слаби стихове е поставено името и.

На 5 март 1985 г. броят е в ръцете на читателите. Там, изведено на първа страница, е заглавието на интервю на певицата Росица Кирилова „Винаги има време за две искрени думи!”, а какви по-искрени от „Долу Живков”!

Незнайният автор много добре познава литературния живот и правилата в редакцията. Предлага цикъл стихове, за да не отпадне точно частта с тайнописа. Освен акростиха той залага още един скандал за плагиатство – второто стихотворение е взето от поетесата Антония Огоста и той е сигурен, че тя ще направи подобаващ скандал и ще обърне внимание на публикацията. Така и става, но за двадесет дни воят на Огоста, че е окрадена, постихва, а основната бомба така и не избухва. Двадесет дни след излизането на броя на вестника не последва никаква реакция, като че ли нищо не се е случило. На двадесет и първия ден след публикацията самият автор, очевидно разярен от това, вдига телефона и се обажда на покойния вече Николай Добрев, тогава секретар на ЦК на ДКМС, който упражнява контрол върху изданието и му казва: „Четете ли, харесва ли ви вестник „Пулс”, прочетете цикъла стихове от броя от 5 март, третото стихотворение... „  това пише на стр. 23., том III  от следственото дело. До шефката на комсомола Станка Шопова акрописецът изпраща писмо с изрезка от „Пулс”. Шопова на секундата бие тревога и скандалът избухва с пълна сила. Шесто управление на ДС влиза в играта. Държавна сигурност документира случая под името „Операция акростих”. Следствено дело №66/85 година по описа на ДС е образувано срещу неизвестен извършител(и) за извършено престъпление по чл. 108 от НК, изразяващо се в публикация във вестника „Пулс”, издание на ЦК на ДКМС , в бр. 10 от 5 март 1985 г. в  стихотворението „Есен” от цикъла „Вечен кръговрат” е изписан акростих  с остро политическо съдържание. Извършителят е лице, което цели да отслаби властта в НРБ или да й създаде затруднения, проповядва антидемократична идеология и разпространява клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй на НРБ”. (Това е записал следователят в постановлението за образуване на делото. Взривоопасният брой е подготвян за 8 март, в него има цикъл стихове „ВЕЧЕН КРЪГОВРАТ”  - 1. ПРОЛЕТ 2. ЛЯТО 3. ЕСЕН 4. ЗИМА, а  като автор  е подписана поетесата Маргарита Петкова, илюстрациите пък са на художничката Пенка Януш.

 Естествено, започва проучване, разпити, обиски и пр.  Следствената машина е задействана с пълни обороти. Освен работещите във в. “Пулс” са разпитани и тези на в. “Народна младеж”, “Нова светлина” и “Септемврийче”, намиращи се на същия етаж в сградата на полиграфическия комбинат.

Поетесата Маргарита Петкова

Появата на призив за свалянето на комунистическия вожд Тодор Живков по онова време е безпрецедентна не само за българската преса, тя няма аналог в целия Източен блок. Гафът дава възможност да се удари силен шамар на интелигенцията. Откриването на автора на акростиха се оказва не толкова лесна работа. Отпада първата версия, че цикълът е излязъл от перото  на Маргарита Петкова. Както вече споменахме, става известно, че едно от стихотворенията е откраднато от поетесата Антония Огоста. Поетесата с революционен псевдоним сама се обажда в редакцията, за да  каже, че стихотворенията приличат донякъде на едни нейни, но не съвсем, а пък що се касае до „Есен” ни дума нейна нямало. Зачестилите привиквания в следствените служби на ул. “Развигор”, продължили повече от месец, не изменят нещата. Петкова продължава да твърди: “Такъв цикъл не съм писала през живота си”. Окрадената Огоста се заканва да заведе дело за плагиатство. Тя признава, че част от стиховете в цикъла са нейни, но изопачени до неузнаваемост. “Никога – твърди тя– не съм използвала в своя творба акростих”. От  Шесто погват Венко Евтимов. Стихотворенията били получени в плик, оставен неизвестно от кого на бюрото на редактора Иван Гранитски. Нещо нормално като практика тогава. И Гранитски просто дава стиховете на Венко Евтимов. Той си има три папки. Първата е „Специална” –  в нея се поставят текстовете на „от лъв нагоре”, на свои хора, на обвързани с разни семейни, несемейни и всякакви други връзки поетеси и поети. Каквото попадне там, тутакси се печата. Втората папка е за „второто качество”. Стихове от нея се вадят от дъжд на вятър. Третата е вече сбирщина, която я види бял свят, я не. Маргарита Петкова е за папка „Специални”. Извоювала си е име с таланта си и е състудентка на Венко. Но както впоследствие се изяснява Маргарита Петкова не е авторката на злополучния стих.

Божидар Божилов

Докато едни умници от Шесто натискат Венко Евтимов „да си каже”, други след дълго мъдруване правят откритието, че авторът на акростиха е маститият поет Божидар Божилов, бившия главен редактор на вестника. В ДС правят психологически портрет на Божидар Божилов. Това налива още масло в огъня: – пиянде, амбициозен, отмъстителен, злобен, конфликтен, автор на безброй „мръсни номера”, скроени на колеги. От неизбежните за случая последствия Божидар Божилов е спасен лично от човекът срещу когото е отпраено посланието, Тодор Живков. Не може, заявява той, лауреат на Димитровска награда и активен борец да се занимава с келешлъци ! Разпорежда се да се направи бележка на новия главен редактор Борислав Геронтиев, но да не бъде санкциониран за допуснатото недоглеждане. Оставя обаче хората от ДС да си довършат работата – кръгът се затваря и в него попада само поетът и публицистът Георги Тахов, който месец преди това е бил уволнен от редакцията. Тайните служби изследват почерка му и дори му изработват психологически портрет. Освен техническа експертиза се правят стилистични, лингвистични, дактилоскопични, биологична, графологична – общо единадесет.  При сравняването на почерка на Георги Тахов с отпечатък върху плик на писмо, адресиран до сп. „Факел”, откриват сходства и журналистът прекарва 7 дни в килия №19. На 23 юли е представено заключение на комплексната техническа експертиза, която казва, че не „може да се установи дали стиховете, обект на експертизата, са напечатани от Тахов”  и той е освободен.

Георги Тахов

Заключението на следствието и цялото дело е докладвано на тогавашния първи заместник-министър на вътрешните работи Григор Шопов, който разпорежда случаят да се приключи. След 10.XI. 1989 год. Георги Тахов се обявява за репресиран и си „спомня”, че той бил автора на акростиха, дори по-късно написва книгата "Машината на страха". Други също започнали да претендират за авторство.

Двадесет и осем години след появата на прочутия акростих „Долу Тодор Живков” във в.”Пулс” мистерията около авторството му все още е забулена в тайна. Така и не става ясно как опасните стихове стигат до публикуване, кой ги пише или преписва на една от машините в редакцията. Създават се най-различни версии по случая. Една от най меродавно звучащите е, че поръчителите са били хора от тайните служби, които са искали да предизвикат голям скандал с гафа, като по този начин ударят интелигенцията. Има дори версия, че самият Тодор Живков е поръчител на акростиха, за да всее смут с него в писателската гилдия и да държи изкъсо авторите на художествената литература. Не случайно, въпреки разразилият се скандал и разследването на ДС, по случая няма наказани. Живков продължава да се изявява като “приятел” на младите таланти, държи се свойски с тях, създава впечатление, че не се интересува кой какво говори и пише срещу него. Три години след публикацията на акростиха се вижда с Маргарита Петкова и демонстративно настоява да влязат заедно в кадъра на фотографа.

4.11.2013.