Българската бира от соца до днес. Каква бира пиехме тогава и различна ли е тя днес?

Може да изглежда странно, но рекордът по изпита бира у нас е 1990 година – 700 млн. литра. Това е още социалистическото производство, без промяна в технологиите и системата на дистрибуция. После потреблението рязко пада. Най-ниската точка е 1997 г., когато достига 303 млн. литра. Оттогава потреблението бавно върви нагоре, за да достигне 511 млн. литра през 2013 г. Причините са не само в навици на пиене, а и защото от 1990 г. до днес България е изгубила около 20% от населението си.

Бирените фабрики в България често изтъкват историята си, как са основани в миналия век от някой чешки или немски пивовар. И понякога си приписват имена и марки, какъвто е случаят с бирата „Ариана”. Както e ставало дума тук, тази марка като име и рецепта е създадена през 90-те години във фабриката в Горубляне (виж тук). Тя няма нищо общо с братя Прошек, както се опитва да ни убеди една реклама.

Но малко се знае за историята на бирата от социализма, когато са построени повечето фабрики, приватизирани през 90-те години, след падането на комунизма.

Каква бира се е пила тогава, каква сега?

В годините на социализма „народната власт”, за да задоволи „все по-нарастващите потребности на населението” (както се казваше тогава), построява 13 бирени фабрики, основно през 50-те и 60-те години. Някои от тях са модернизирани стари бирени фабрики, построени преди войната. Други са съвсем нови. Разположени са така, че да покриват равномерно цялата територия на страната с бира. Това е важно защото по онова време бирата не е пастьоризирана и стабилизирана и не може да се съхранява дълго и да се транспортира надалеч. Разваля се за 1-2 седмици и това означава бързо да се транспортира от завода в магазина.

Казаните за варене са медни, технологията е предимно пилзенска, някои майстори от пивоварните заводи са изпращани на специализация в братска Чехословакия, където независимо от идеологията на власт, бирата се прави както преди 150 години.

В България т. нар. „специално пиво”, се появява по-късно, има трайност от един до три месеца и е в по-ограничени количества на пазара. Повечето видове бира до средата на 70-те години се продават в бутилки без етикет, а понякога и с обикновени капачки без марка на производителя.

Така до към 80-те години бирите в България са били основно регионални. Благоевградчани са пиели „Пиринско пиво”, пловдивчани – „Каменица”, бурзаглии – „Бургаско пиво”. Северозападна България е оставена на пивоварните в Лом и Мездра. Централна България пие великотърновско и плевенско пиво, североизточна – шуменско и варненско. В София властва „Столично пиво” и „Люлин”, но от края на 70-те години и през 80-те години в столицата започват да прииждат бири, произведени и от други пивоварни.

Търговията между отделните „бирени” области ставала само с писмени молби и устни кандърми. При ремонт на някоя фабрика или при внезапен остър дефицит, чиновници от стопанско обединение „Българско пиво” се съгласявали да пренасочат камиони с каси към жадуващи градове и курорти. През зимата, заради намаляващото потребление, бирените фабрики затваряли. През 50-те и 60-те години българинът още няма навици в пиенето на бира. Българи, като ходели по командировки в Чехословакия, с учудване разказвали – „Абе, те, чехите, като идат в магазина, заедно с хляба си купуват и бира в шишета”. Тогава изглеждало необичайно, у нас пиели бира само през лятото и предимно в кръчмите.

„Загорка” е една от пивоварните, която прави пазарен пробив и променя навиците на българина. На тази пивоварна принадлежи първата реклама на бира. Известна волейболистка старозагорка е снимана по бански, нещо невиждано дотогава в България. Еротика и реклама за пръв път у нас (за съжаление снимка на тази реклама не се намират, показаната тук е с друг модел). Снимката е голям формат, отпечатана върху гланциран картон, с фирмения знак и краси стените на заведения и хотели. Шофьори успяват да се докопат до снимката и украсяват с нея кабината си. Много брадясали българи са скърцали със зъби и пили бира под погледа на красавицата. Днешните собственици на „Загорка”, ако знаят какво е направила тази жена за тяхната марка, ще я издирят и ще й дадат пенсия.

Статистиките показват, че от 60-те до 70-те години „Загорка” е утроила производството (нещо, за което сегашната „Загорка” не може и да мечтае). Наложило се е разширение и модернизация на пивоварната. Средства обаче плановата икономика не отпуска. За техника е трябвала валута „по второ направление” както се казва тогава. Валутата не се отпуска току-така и директорът на „Загорка” Генчо Станчев, който е начело на пивоварната от 50-те години до 1975, проявява инициативност и пазарен нюх при тогавашната икономика. С преварения отпадъчен малц пивоварната започнала да угоява прасета и телета в помощно стопанство. Това е широка разпространена практика в бирените страни, дори има термин „малцови свине”. Изнасяли прасетата и телетата чрез ДСО „Родопа” на Запад. Станчев издействал част от доларите да му ги отпуснат за модернизация. През 1973 г. обновил завода с техника от Германия и той бил тържествено открит от тогавашния пръв партиен и държавен ръководител Тодор Живков. От тогава „Загорка” става една от най-търсените бири у нас. За дефицитната „Загорка” при соца стават опашки, бой, рушвети.

Днешната „Загорка” се прави в нов модерен завод, а не по старите чешки технологии. Сега бирените фабрики са като нефтохимически инсталации, бирата минава по тръби от един стоманен съд в друг. По-старите пиячи знаят, че вкусът вече е друг. Пивоварните днес търсят по-масов вкус, използват видове хмел с по-малко горчивина. Ферментират при по-висок градус, отлежаването е по-малко. Вкусът се нагажда към женската аудитория, което според маркетинг стратегиите носи растеж на продажбите.

До средата на 70-те години у нас се произвежда само непастьоризирана бира. За пръв път бутилки с пастьоризирана бира излизат от пивоварната „Шуменско пиво”. Това са прочутите ниски и тумбести бутилки с Мадарския конник на етикета. „Бомбичките” от 330 милилитра с „Шуменско специално” стават въпрос на престиж за всеки български ресторант. Към края на 70-те на пазара излиза и „Загорка” със зелен етикет в средата с жълт ечемичен клас. С въвеждането на новите технологии през 80-те години се оформят три асортимента – обикновено пиво, наричано още „светло”, с трайност до 14 дни, специално пиво, с трайност 30-90 дни и луксозно, с трайност 90-180 дни. Разликата между тях освен в трайността е и в концентрацията на екстракта (10%, 11%, 12%  - това е съотношението на количество ечемик към количество вода).

Днес бирите са пастьоризирани и стабилизирани, трайността им е от 6 месеца до 1-2 години, според вида. Затова повечето пиячи най-харесват най-леката бира – „светло”, с най-малка концентрация на екстракта. Според повечето пиячи от специалните и луксозни видове остава вкус в устата, боли глава, ожадняваш.

По правило в бирените страни в Европа най-много се пие наливно и непастьоризирано пиво, и жива бира, от малки местни пивоварни. Сега у нас най-много се пие от пластмасови бутилки, заради цените. Бирата в кегове, пластмасови и стъклени бутилки е една и съща, еднакво пастьоризирана. Удължаването на трайността на бирата дава отражение на вкуса, но е необходимо на производители и търговци. Така един вид бира може да се транспортира надалеч, да престоява в складове и магазини, да покрива пазара на територията на цялата страна и да се рекламира чрез телевизиите като марка. Отпада регионалния принцип и нуждата от 13 пивоварни от времето на социализма. Затова новите собственици на българските пивоварни закриха плевенската, бургаската, варненската, софийската (в Горубляне) и др. Останаха няколко по-големи завода, които произвеждат различни видове бира.

Автор: Иван Бакалов

Препечатано без съкращения от: http://e-vestnik.bg