Голямата екскурзия – разказ за събитията в 10 разтърсващи снимки

Май 1989 г., само за 20-ина дни България преживява толкова събития, колкото не се случват през цялата  най-нова история.

Милицията потушава стачки, воюва със сила срещу демонстранти, брани институциите. В Южна и Североизточна България ври и кипи. Турците си искат имената, които преди 4 г. същата власт им е взела и им е дала български. Протестите вземат и първите жертви.

На 29 май емисията на “По света и у нас” на националната телевизия започва с изявление на генералния секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков. В 20-минутна реч първият човек у нас тогава казва нещо, което ще има последици десетки години и което продължава и до днес. Дни преди това - на 10 май, от Народното събрание е приета промяна в Закона за международните паспорти. Според нея всеки български гражданин може да пътува свободно по света.

“България е готова да пусне българските мюсюлмани в Турция. Времето за заигравки премина - Турция би следвало да отвори границите си за света съгласно международните норми и договорености така, както го направи Народна република България. Българският народ няма да падне на колене. Дълбоко се заблуждават онези среди, които лелеят надеждата, че ще могат да върнат колелото на историята назад към времената на Османската империя”, заявява Живков.

“Нашите врати са отворени, братя, заповядайте”, отговаря на другия ден тогавашният премиер на комшиите и бъдещ президент Тургут Йозал.

Така започва една от най-големите изселнически кампании в световната история.

Хората зарязват работа, продават на безценица животни, покъщнина, скъпоценности и поемат на юг. Пред клоновете на ДСК в страната се извиват огромни опашки - всеки тегли колкото има и гледа да купи нещо, което може да се пренесе “оттатък”. В жегите на юни и юли опашките са и пред окръжните управления на МВР за т.нар. червени паспорти. Там всеки оставя личния си - зелен, паспорт и получава международен. Официалната версия на властите е, че става дума не за изселване, а за екскурзия, защото всеки има право на 3 месеца престой в чужбина.

Според едно изследване на турския учен проф. Ерджюмент Конукман само през юли 1989 г. границата преминават 135 000 души - средно по 4000-5000 дневно. Днес няма български изселник без своя лична история по изселването. Въпреки годините това се е превърнало в семеен летопис.

По това време започва голямо търсене на коли. Цената на жигули стига огромните тогава 15 000, а ако е ново - и до 20 000 лв. Толкова струва тристаен нов апартамент.

Тези, които ще пътуват с коли и камиони, се записват в специални списъци, изготвяни от МВР. Оттам им определят сборен пункт и дата за тръгване. Коли на милицията ескортират колоната.

Непосредствено преди Свиленград се образуват лъчове на прииждащи от цялата страна. Всеки лъч изчаква да му дойде редът за преминаване. Чака се по 2-3 дни в убийствена жега. Тоалетни няма, всеки яде, каквото си носи. В колите и камионите са жени, деца и възрастни хора, някои неподвижни. Всеки чака търпеливо, за да не бъде отстранен от колоната. Една част от т.нар. екскурзианти не могат да се сдобият с коли, камионите също не са много, затова са принудени да използват влак. Тръгват цели композиции, които турските медии кръщават утанч трени - влаковете на срама.

На митницата проверката е формална. Всички знаят, че това с екскурзията за 3 месеца е бошлаф и никой няма намерение да се връща. При влизане в Турско започва истинското приключение за нашите. Изселниците са два типа. Едните имат роднини и отиват при тях на първо време. Те проблеми нямат - след кратък престой и разпит веднага поемат към своите хора. Другите обаче нямат този шанс. Те са нарамили багажа и са поели в неизвестността, сигурни, че Турция ще се погрижи за тях. При влизане отвъд ГКПП тези, които ще трябва да изчакат пренасочване, са удивени от огромната предварителна организация, която е извършена буквално за дни.

От Одрин до Истанбул са построени десетки лагери за изселниците, някои вече са се превърнали в малки градчета. В тях има всичко - болници, училища за децата, въпреки че е ваканция, обособени помещения за възрастни хора и инвалиди. Днес тези лагери ги няма. Стои само малкото градче в Кърклалери на около 60 км от границата. Години по-късно този лагер приюти десетки бежанци от Босна при кървавия конфликт в Югославия. В лагери се превръщат бараки, фургони, палатки, студентски и ученически общежития, строят се сглобяеми къщи. Така намират своя първи подслон над 45 000 души.

Според изследването на проф. Конукман организацията била следната. Щабовете по посрещането сформирали групи от по 10-12 семейства, които били насочвани към определени градове. Там ги поемат други. Те им помагат да се настанят първоначално, да си намерят работа, при нужда им осигуряват лекари.

Турските политици използват целия процес, за да издигнат реномето и престижа си. Навсякъде кметовете и валиите свикват митинги, на които приветстват “братята от България”. Йозал и съпругата му Семра посещават изселническите лагери и се снимат с новите си сънародници. В същото време започва мощна международна кампания за набиране на средства за Турция. Правителства, банки, частни лица превеждат стотици хиляди долари в специално създадения от турското правителство фонд за подпомагане на изселниците. В този фонд са събрани над 10 млн. долара. Отделно Саудитска Арабия, САЩ, Ислямската банка дават още 15 млн. долара. Истинската финансова тежест обаче поема турската държава.

За социалните нужди на изселниците държавата отделя 85 млрд. турски лири - $ 85 млн., и други 72 млрд. лири за наеми. В Истанбул, Чорлу, Бурса, Измир и др. големи градове се строят гьочмен конуклари (къщи за изселниците). Срещу минимален наем всяко семейство получава двустаен апартамент и изгоден кредит. За 2-3 г. нашите успяват да го изплатят и да станат собственици на жилищата.

В същото време започва обаче да тече и обратен поток към България. Новите, съвсем различни условия на живот в Турция, липсата на близки хора, дори носталгията карат някои “екскурзианти” да спазят изискванията и да се върнат в България в рамките на 3-те месеца, които им се полагат в чужбина.

Още през юни 1989 г. в родината се връщат 40 души, през юли са 86. Вълната е през декември 1989 г., когато назад поемат 28 000 души. Общо от юни 1989 г. до май 1990 г. в България се връщат 133 000, в Турция остават 212 000 изселници. Най-много останали са от Разградско - 58 000 души, следва Кърджалийският регион - с 55 000, Шумен и Хасково - по 21 000.

Същевременно в България са мобилизирани в бригади десетки хиляди войници, студенти, чиновници, работници, ученици. Те трябва да заместят в селското стопанство заминалите. Изселването нанася тежък удар на българската икономика. Опустяват ферми, строителството е в колапс, реколтата съхне на полето, от ДСК са изтеглени над 400 млн. лв. Оголени са цели отрасли на народното стопанство. Някои села са обезлюдени на 90-95%.

На 23 август 1989 г. турската държава едностранно затваря границата. Изселването обаче къде легално, къде не, продължава и до днес. През декември 1989 г. Народното събрание и ЦК на БКП ще решат имената на българските турци да бъдат върнати. Тогава ще започнат други протести - срещу този процес.

“Голямата екскурзия” е само една от многото изселнически кампании на мюсюлманите от България към Турция. Това започва веднага след Освобождението и продължава и до днес. Сега в Турция живеят над 500 000 души с изселнически корен от България.

Източник: в-к „24 часа”(2013 г.), автор Венци Венков. Препечатано със съкращения.