Писмо на един чилийски изгнаник в България

Преди 40 години в Чили е извършен кървав военен преврат.

С помощта на американците в страната е свалено правителството на лявата коалиция Народно единство начело с президента социалист Салвадор Алиенде - първия марксист в света, дошъл на власт през 1970 год. с избори и опитал да осъществи "мирна революция". За да не бъде заловен и разстрелян от военната хунта начело с генерал Аугусто Пиночет, Алиенде с автомат в ръка сам избира пътя на смъртта в бомбардирания от армейските части президентски дворец "Ла Монеда", без да се предаде.

Чили преживява кошмарни години на терор и репресии. Хиляди загиват, "изчезват" безследно, преминават през затвори, концлагери и тайни центрове за мъчения. Около един милион емигрират. Установена е брутална военна диктатура, недопускаща неподчинение или инакомислие. Тази политическа нощ продължава цели 17 години. Светът е залят от мощна вълна на солидарност с жертвите на чилийската военна хунта.

В България през годините на диктатурата на Пиночет убежище и втора родина намерат над 600 чилийски емигранти. Първата група емигранти у нас пристига в началото на 1974 г. Сред тях е и синът на тогавашния генерален секретар на чилийската компартия Луис Корвалан - Алберто. Той е освободен от концлагер с помощта на международни правозащитни организации и пристига в София, за да учи агрономство. Тук умира на 26 октомври 1975 г. на 28-годишна възраст от инфаркт вследствие на мъченията. Бащата не е пуснат на погребението на сина си. Луис Корвалан е освободен чак година по-късно след размяна със съветския дисидент Владимир Буковски, извършена в Швейцария.

Луис Корвалан и Тодор Живков

Бегълците от Чили избрали страната ни за втора родина са посрещнати с разтворени обятия.Те срещат на всяка крачка у нас искрено съчувствие и симпатия. Официално за тях се грижи създаденият към ОФ Комитет за солидарност с чилийския народ. Предоставен им е и един ОФ клуб на столичния булевард  „Чапаев”, близо до Института за чуждестранни студенти „Г.А.Насър”, който става известен като Чилийския клуб и се превръща в притегателен център и за останалите латиноамерикански студенти, и за много българи. Там се пеят чилийски и латиноамерикански песни, водят се разпалени спорове за мирни и въоръжени пътища на съпротивата срещу диктатурите. Всеки българин по онова време много добре знае какво става в Чили, защо толкова чилийци са избягали чак у нас и е готов да помага с каквото може. През 1974 год. на песенния фестивал „Златния орфей”, Емил Димитров печели голямата награда с политически ангажираната си песен ”Едит  Перейра”, отразяваща събитията в Чили случили се година по-рано и пресъздадени чрез историята на едно чилийско дете и семейството му, жертви на хунтата.

Мнозина от чилийските политемигранти дошли у нас получават български дипломи, създават се и доста смесени бракове. Десетки са чилийчетата, дошли на бял свят в родината ни, които и днес, вече пораснали и живеещи в демократично Чили, продължават да тъгуват за своята "истинска родина" България. Същото е и с малко по-големите от тях - пристигнали навремето като деца с родителите си, израснали у нас, научили перфектен български, сляли се с нашата култура и после, след завръщането в Чили, останали "разкрачени" между спомени и настояще.

В годините на социализма страната ни дава образование на хиляди студенти от Азия, Африка, Латинска Америка. Тяхната топла връзка с България също е ценен капитал, неоправдано забравен от години. Но чилийският случай е съвсем специален. Никой преследван и покрусен не забравя подадената му ръка. Подкрепата на България, която в онези времена е и държавна политика, е обвързала тези хора завинаги със страната ни и ни е създала едно уникално лоби в днешно Чили, "на края на света".Най-здравата му спойка са многобройните смесени бракове.

През 1980 г. в София е открит паметник на загиналия при преврата на 11 септември 1973 г. президент на Чили Салвадор Алиенде. Паметникът се издига на булевард в "Младост", който също носи името на Алиенде. През 1991 г. паметникът е демонтиран, а булевардът е преименуван на "Андрей Сахаров". Във всички европейски столици името на Алиенде е увековечено подобаващо, а само в община Париж обектите, назовани на него, са над 100. Салвадор Алиенде е чичо на писателката Изабел Алиенде.